Септември 2019 г.
В документите на училищното ръководство бях Радина Минкова.
За учителите – Радина.
За съучениците – Ради.
А в първите дни бях просто едно тихо, уплашено момиче, което стоеше на прага на нещо непознато и още не знаеше, че точно там започва една от най-важните му истории.
В началото стоях по-тихо, оглеждах се, опитвах се да разбера къде съм попаднала. Представях си, че съм на поредния езиков лагер от детството – нещо временно, нещо, което ще отмине. Но Френската гимназия не е място, което просто „отминава“.
Тя се настанява в живота ти бавно, почти незабележимо – първо в думите, после в мечтите ти, а накрая и в начина, по който гледаш на света.
Първият ми спомен е малък и тих.
Стоях сама близо до входа на гимназията, не познавайки никого. До мен имаше група по-големи ученици. Чувах как говорят за състезания, за награди, за пътувания до Брюксел и посещение на Европейския парламент, за университети, които тогава звучаха като далечни звезди. Не знаех кои са тези хора. Но помня много ясно мисълта, която се появи в главата ми: „Някой ден и аз искам да бъда като тях.“
Сега знам, че това е първият подарък на Френската – тя ти показва хоризонт, за който дори не си подозирал. И тогава още не знаех, че този хоризонт ще започне да се приближава малко по малко – с всеки ден, с всяка възможност, с всяка среща.
С времето онова момиче от входа започна да се разгръща. Започнах да участвам, да се включвам, да търся, да давам от себе си повече, отколкото съм вярвала, че мога. И разбрах, че Френската не просто ти дава знания – тя ти дава сцена, на която да станеш себе си. А сцената никога не е празна – на нея винаги има хора, които ти показват как да застанеш уверено.
По този път срещнах преподаватели, които оставяха следа.
Благодаря на онези учители, които ме избутаха напред, когато самата аз още се чудех колко далеч имам право да стигна. На онзи учител, който първи ми показа, че младостта не е време за изчакване, а за действие. Който ми показа Европа не като карта, а като пространство, в което и моят глас има място – и ме изпрати в Страсбург не просто като ученичка, а като човек, който има право да бъде част от бъдещето. И на онзи учител, при когото класната стая се превръщаше в място на сигурност, където часовете по английски ставаха разговори, в които започваш да откриваш себе си.
Благодаря и на онези учители, които изградиха вътрешния ми свят. На учителя, който запали в мен любовта към думите и ми показа, че литературата може да е мост между светове. Че театърът е не просто представление, което се наблюдава – а се преживява. На онези преподаватели по френски език, които направиха най-тихото чудо – накараха един език да стане част от това коя съм. Не беше случайно, че вторият ми Държавен зрелостен изпит беше по френски – това беше изборът, който идва, когато нещо вече е станало част от теб.
И може би точно тогава разбрах, че най-големите уроци не се пишат в тетрадките – те се носят в самия теб, дори когато училището остане зад гърба ти.
Ако трябва да кажа нещо на учениците, които тепърва ще прекрачат прага на Френската, бих им прошепнала следното: Не пестете себе си. Говорете, участвайте, грешете, опитвайте. Френската дава най-много на онези, които се осмеляват да ѝ дадат себе си.
Когато получих дипломата си през месец май 2024 г., осъзнах нещо много истинско.
Френската гимназия не е просто училище. Тя е място, което те среща със света, но най-вече – със самия теб. Тя е място, което остава. Остава в думите ти. В смелостта ти. В изборите ти. В пътя ти.
И ако трябва да разкажа историята си отначало, кадърът няма да започне с мен. Ще започне с мириса на коридорите, шумът пред класните стаи, погледите на учители, които виждаха в нас бъдеще, още преди ние да успеем да прогледнем. И някъде там, между всички тези малки моменти, започва животът. Защото Френската не е само глава от историята ти. Тя е началната сцена. А всичко след нея е пътят, който тя ти е дала смелост да извървиш.
