Казвам се Габриела Дамянова, учих във Френската гимназия в периода 2014-2019 г. Кой знае защо, особено ярко в съзнанието ми се е запечатал цветният стъклопис (ако трябва все пак да направим реверанс към френския език, следва да кажем витраж), намиращ се между първия и втория етаж, при стълбите. В 7:30 сутринта, подготвящи се за поредната неравна битка с безмилостните закони на физиката, седефените цветове на стъклописа бяха за нас, още спящите ученици, едно от малкото красиви неща в онези твърде ранни утрини.
Помня още и колко много бързахме. Да завършим, да заминем, да пораснем. И въобще не забелязвахме богатството, което изтичаше измежду пръстите ни. Това е недостатъкът (или предимството?) на юношеството – то все гледа в далечината. Не виждахме как пред очите ни се издигаха очертанията на най-съкровените ни мечти – онези, които и днес продължават да светят в очите ни, около които са започнали да си проправят път и първите бръчки. Не забелязвахме как децата, които бяхме в онзи първи есенен ден, бавно, неуверено и плахо започваха да се превръщат във (нещо като) възрастни. Не обръщахме внимание на глупавите шеги, с които усърдно разваляхме дисциплината, нито на ожесточените спорове, в които често думите натежаваха непоносимо.
А там, точно там, бяха най-големите уроци.
Сигурна съм, че понякога тези невъзвратими мигове отново изникват в умовете ни. Тогава, когато още бяхме ученици, нямахме търпение да станем възрастни (успяхме ли?). А сега често желаем пак да сме деца. Това е едно от най-стародавните човешки проклятия. И да, сигурна съм, че понякога, колкото и да е невероятно, ни се иска пак да вървим към училищния двор в разпукващата се зора на още спящото утро. И пак да скачаме в басейна. И пак да се ослушваме за песента на колелетата, която все звънтеше по коридорите, в стаите, в сърцата.
Френската гимназия беше една необятна планета с безброй малки принцове и принцеси, с много мечти и с верни (и вечни) приятели, които постоянно ни припомняха, че същественото е невидимо за очите.
